Помагачите

(1861 – 1930 г.)

e норвежки полярен изследовател, океанограф, дипломат, хуманист, международен деятел, лауреат на Нобелова награда за мир.

По образование е зоолог. Докторатът му върху централната нервна система на нисшите морски организми модернизира теориите на неврологията.

Научните експедиции на север са другата му страст. На 26 г. пръв прекосява Гренландия на ски и я картографира. В края на XIX век се отдава на океанографията. 3-годишната му експедиция към Северния полюс влиза в историята със забележителен научен принос, кураж и издръжливост.

През 1893 г. Нансен тръгва с 13 норвежци, 30 кучета и кораба „Фрам” на полярното пътуване на живота си. Прогнозира, че водните течения ще изтласкат „Фрам” до полюса заедно с арктическия лед. На втората година обаче корабът е блокиран в ледовете и едва помръдва. През март 1895 г. Нансен го напуска и заедно с Фредрик Йохансен, 28 кучета, три шейни, два каяка и провизии за 100 дни тръгва да покори на ски най-северната точка на Земята. Пътуването е драматично, при минус 45 градуса и неравни плаващи ледове. След 22 дни двамата спират на 86 градуса и 14 минути северна ширина – най-близката до

Северния полюс точка, достигана дотогава от човек. До полюса остават над 400 км, но пътуването напред става невъзможно и Нансен решава да се върне. По обратния път с Йохансен прекарват почни година в саморъчно стъкмен заслон, докато през юни 1896 г. британският изследовател Фредерик Джаксън ги открива и спасява при невероятна случайна среща в ледената пустош. По същото време в Норвегия се връща и корабът „Фрам”.

Полярната експедиция е последната за Нансен и макар недостигнала целта си, тя печели световна слава със смайващи открития, изобретения и изследвания. Ученият доказва, че Арктика всъщност е океан, чиито дълбоки подводни течения отклоняват кораба му. “Фрам” е истинска лаборатория, която прави всекидневни океанографски, метеорологични и биологични изследвания и се завръща с богат материал. Нансен остава ценно наследство и в техниката на полярните експедиции, изобретява ново оборудване и облекло за оцеляване в Арктика.

Втората половина от живота си този колоритен образ, гений и авантюрист посвещава и на филантропията. По негова идея се въвежда използваният до днес „нансенов паспорт” – документ, позволяващ на бежанци от преследване и войни, както и бивши военнопленници да пътуват свободно по света и да се заселват, където решат.

След войните (1912-1918 г.) българската история е изпълнена с ужасяващи събития, подгонили десетки хиляди наши бежанци. През 20-те г. Нансен играе важна роля за настаняването у нас на 130 000 български бежанци от Беломорска Тракия. Благодарение на него световните банки с посредничеството на ОН отпускат на държавата ни т. нар. бежански заем. Но за целта Нансен доказва, че те не са просто изселници, а са преследвани, избивани, прокудени от домовете им. С тези средства тракийските бежанци получават земя, вдигат къщи, изградена е нужната им инфраструктура.

Норвежецът съдейства за подслоняване в България на арменци и бегълци от болшевишка Русия. Огромна е ролята му за спасяването на гладуващите в Поволжието след Октомврийската революция. Помага и на милиони руските емигранти, бягащи от болшевиките, измъква хиляди от каторгите в Сибир.

През 1922 г. Нансен става върховен комисар за бежанците на Обществото на народите, връчват му Нобелова награда за мир. Същата година посещава България и се среща с министър-председателя Александър Стамболийски. Идва отново през 1926 г. във връзка с бежанския заем.

Фритьоф Нансен работи за независимост на Норвегия от Швеция и след постигането й през 1905 г. става първият посланик на Осло в Лондон.

През 1926 г. Нансен става президент на международното дружество „Аероарктик” за изследване на Арктика със самолети и въпреки преклонната си възраст се готви да лети с дирижабъл до Северния полюс. Целият животът на видния норвежец е в синхрон с любимите му максими: „С трудните проблеми се справям веднага. За невъзможните неща ми трябва малко време.”, и „Унищожавам мостовете зад себе си – тогава няма друг път освен напред.”.